И в крайна сметка от миналото не може да избяга човек. Всеки ден вървя напред, без да се обръщам, без и да тичам, вървя спокойно, целеустремено и в темпо. Вървя към бъдещето и се отдалечавам от миналото. Да, ама не. Миналото си е все там, като ремарке привъзано към мен, неотлъчно следващо ме. А бъдещето все е на една педя от мен, а-ха...да го достигна и сграбча и пак се изместило. И така, ни стигам едното, нито другото ме оставя. Един наш поет беше казал: "О, благословени мои спомени, останете, за да оживея, за да мога пак да се изправя. Страшно е, когато вас ви няма."
И всички си ги носим, нагърбили сме ги на рамо, а те, колкото повече се трупат, толкова повече тежат. И наистина ще е страшно, ако ги няма, изличени месеци, години, радости и сълзи, смях и мрак...все едно не са били там никога, изпразнено от съдържание сърце, ум, съзнание. Не, не искам да ги няма. Нека да са тук, да парят, да жегват. Но искам, когато реша сложа край на нещо, окончателен край, то да си остане само там, в спомените. Не искам постоянно да ме застига и влиза отново в живота ми, да драска, да се опитва да изгради нещо в настоящето, което аз с толкова труд съм срутила и поглебала в миналото. 
И понякога нощем в тъмнина и тишина, пак търся опора в тези сенки от миналото, като сила от спомен за отминало и изживяно.