"Нека ме вали дъжда, хлапе,
не съм от пясък."
Потупваше с тежката си ръка главата ми
и заминаваше по прашния път.
Дали аз го изпратих или
той сам си тръгна?
Дали ще го видя пак
или винаги ще го чакам?
Той беше суров, жесток, груб,
вие дори ще кажете лош,
но винаги беше справедлив,
винаги беше там, когато е нужно.
Беше видял много,
но не затваряше очи.
Вървеше напред и
сам водеше пътя след себе си.
Оставяше следи и белези в другите,
оставяше рани, кръв, сълзи и спасение,
оставяше болка,
оставяше тревожно очакване,
оставяше сладка тръпка,
оставяше сигурност, топлина, уют.
Беше просто човек,
а в дланите му
се побираше целия свят.
Но дъжда заваля и аз не исках
и не можех да го спра.
Но да чакам умея,
когато слънцето грейне отново
и погледът му проблесне сред лъчите -
топъл, порещащ, очакван.