И ето пак си сърдит. Но какво да направя, предупредих те. Казах ти, че ще те заболи. Но ти не слушаш. Ама, разбира се, че как! Но аз вече мога да мълча. Така че сърди се,  сърди се завинаги. Няма да ми липсваш. И това ти го казах, просто не толкова директно.
И май там сбърках. Но как да бъда директна и груба, като се беше свил като малко кученце на топка, измръзнал в зимите на живот и самота, скимтеше...Дори аз не съм толкова безсърдечна. Веднъж се показах мека иии сбърках. Ако те бях нагрубила още от самото начало,сега вече щеше да си ме намразил и нямаше да ти пука особено за думите ми.  Хахахахха, не мога да повярвам, че седя тук и пиша това за теб. И колко убеждавам, че не ми  пука. Пука, разбира се, но това няма никакво значение сега. Защото..дори и да ме интересуваш,  да ме е грижа за теб, да се притеснявам, аз наистина мога и ще мълча. Не ме питай защо,  няма да ти отговоря.
Сърди се, ядосай се, бесней, плачи, викай и крещи..и накрая се изправи, вдигни високо брадичката и се усмихни на живота. А аз ще мълча тихично отстрани и няма дори да забележиш, че ме е имало някога. Просто ме погреби  в ума си, за да продължиш.

Да погребем в мислите си някого. Опитът успешен ли е?

Кой знае, времето ще покаже само... Искрено се надявам да е възможно!