Дните си минават по един или друг начин. Нижат се един по един, кога бавно, кога бързо, ама все не както ни се иска. Все се недоволни от нещо: "Хайде по-бързо да идва...., че да ми се маха от главата", а после "Ейй, хич не ги усетих тея години". Хитро, а?
Наскоро един колега ми каза "Е, ти поне не си губиш времето..." О, да, работя, уча, чета, офанзивата е целодневна и безспирна, но дали оползотвореното време и удовлетвореността вървят ръка за ръка.
А, не, не че се оплаквам, каквото съм направила, направила съм, в повечето случаи съм го обмислила,  а във всички не съжалявам, а и си нося последствията тихом мълком, без много-много да се обяснявам. Както се вика: "Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи!"
Мисълта ми е, че...загубеното време ...не е просто период, в който не си натрупал активи, каквито и да било - знания, умения, трудов стаж. Загубеното време е фикция на нещата,  за които съжаляваме, че сме направили, на дните, които ни се струват безсмислени, на моментите, когато сме си казвали "И за какво беше всичко това?"
Макар че не винаги правя това, което  искам, а и не винаги това, което трябва, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, защото и едно нещо да не бях направила по този начин, сега животът ми щеше да е друг, а аз съм щастлива и го харесвам такъв, какъвто е! А на загубеното време мога спокойно да му тегля майните.