Заприличала съм на Плюшкин...трупам, събирам, прибирам прилежно и нареждам - емоции, спомени, мисли, мигове, мигове, мигове. Събирам ги като брошури от метрото, просто ей така, и после ги затварям, защото не знам дали ще ми стигнат силите, ако вложа по нещо от себе си в тях, ако вложа нещо от себе си във всяко от тях. Страх ме е, че ще се изгубя. И затова само си ги събирам и си казвам: "Сега нямам време да мисля и да се ядосвам за глупости" и бързам да прегърна идващия щастлив миг, да си взема дозата усмивки и топлота. А онея гадните си ги събирам, прилежно нареждам по класьорите, тъпча ги до пръсване, защото ми коства огромно усилие да изхвърля стария класьор и да започна нов. Огромно.
Но като видиш, че няма накъде, отваряш и тогава всички те оживяват, грубите думи, малките пренебрежения, жалките сплетни, изсъхналите и хвърлени на вятъра плодове на труда, прилежно запечатаните желаниица. Не, не, че се спичам вечер, не ме е страх от тъмното, не ме е страх от тишината, е може би малко, просто само вечер намирам време да преместя архивите. А и така са си само мои (ах, ти малък егоист).
Е, още не съм почнала да чистя стария класьор всяка вечер, така че...пак ще си говорим след години :>