Не мислиш, не мислиш, не мислиш...НЕ МИСЛИШ!...И ме нараняваш много. Не правя от мухата слон, знам, че е глупост, че е дребна работа, но... НЕ, не съм дребнава. Нямаш идея една глупост колко може да нарани. И не защото съм направила нещо дребно, а защото ти си ме помолил да го направя. Значи изобщо не осъзнаваш, колко боли, изобщо не ти идва на ум, че е не е правилно, че не е моя работа да го правя. В такива случаи се чудя...какво очаквам изобщо, на какво се надявам. Бог ми е свидетел -  плакала съм от щастие, че те имам, нямаш идея ...не може да имаш...какво е било усещането да лежа до теб, просто да знам, че съм до теб, че те има, че си тук. Но в моменти като този...боли още повече именно заради това. Защото не мислиш. В тези моменти се чуствам като последния по важност човек в живота ти, чувствам се като че съм направила всичко, за да ти дам светът в краката ти, успяла съм и ти си плюл на него или си махнал пренебрежително с ръка, защото някой-си-там ти е предложил баничка..."Не ме занимавай с  глупости, виж к"ва баничка има тук"
В такива моменти, сърди се, ако искаш, не вярвам в теб, трудно ми е да вярвам и в нас. Знам, че са тежки думи, но...Знам, че драматизирам, сигурно е така, със сигурност е така, но...Разбира се, обичам те въпреки това и ще си премълча, няма да чуеш тези думи, които сега пиша. Защото няма смисъл. Щом не си осъзнал каква глупост казваш, че да я премълчиш. Няма да го разбереш и да ти го кажа.
Както и да е, сега просто съм бясна, толкова бясна, че си разкървих кокалчетата в стената. Но след малко ще ми мине и този яд ще ми се струва също толкова глупав, колкото и да теб.
Никога няма да разберете една жена, самата аз не мога. Знам, че съм права, знам защо съм бясна, знам точно какво чувствам, знам какво искам да направя, знам и какво е правилно да направя, знам и какво ще направя, без да се замозалъгвам. Но не мога да го обясня, никоя жена не може, а и никой няма да я разбере, дори да опита.

Направи това, което мислиш, че е редно. Недей да премълчаваш. Сега поискай обяснение и сметка. Иначе твоето мълчание се възприема като съгласие и примирение. Започват да те възприемат като даденост, че ти пак ще се съобразяваш. А ти имаш достойнство, нали? Сякаш повечето жени, в името на запазването на домашния уют и спокойствие се примиряваме и търсим начин за мирно разрешение, което по принцип не е лошо качество. Само че не бива да е за сметка на собственото спокойствие и свобода, нали? Поне така мисля аз. Аз също съм допускала грешки. Затова имам смелостта да ти давам съвет. Решението е твое, все пак. Поздрав!

О, не, отдавна съм загубила способността си да премълчавам. Макар че някои неща е хубаво да се премълчат, защото в изричането им смисъл няма, нито полза, а само болка. Когато човек премълчи за нещо дребно, постепенно и сам го превръща много по-голямо, назряващо и страшно. Премълчах си ядните думи, от викане полза няма (поне в този случай), но каквото трябваше да бъде казано, беше казано със спокоен тон.
Ненавиждам недовършени разговори, спорове и стаени чувства. Каквото има човек да казва, тябва да го каже, дори да не е прав. Или ще извоюва позиция или ще разбере, че не е прав. А с думите идва и отговорността за тях.
Да, ние наистина сме тези, които по-често търсим начини за мирно разрешение. И е правилно, в повечето случаи мъжът е тъпоумно упорит и дебелоглав и от ръчкане с остен полза няма. Но с подкрепа, добра дума и една-две загубени битки, войни се печелят.
За друго се замислих. Съветът ти е правилен, още повече казан със силата на опита. Но ако човек няма смелостта, силата, търпеливостта, каквото и да е, за нещо, какъвто и съвет да му дадат...е, съветът си е само дума.
Но ти благодаря искрено за подкрепата и съпричастността!