Чета свои думи...постинги, коментари, др...и ми е трудно да се разпозная в тях. Ако някой ми беше казал, че на 22 ще мисля и говоря така... щях да му се изсмея. Не, че съм открила ново течение в психологията, но ...на 15, дори на 18 далеч не мислех за тези неща, камо ли по този начин. А още не е изтекла чак толкова вода...
Няма нещо в живота ми досега, което да не съм искала да направя и да не съм го направила. Не говоря за ...да си купя ферари, да стана президент и т.н. Говоря за много по-дребни неща, които са ми коствали обаче много сила, емоции и труд, за малките неща, които съм си извоювала, които изпълват живота ми и го правят пълноценен...като пъзел. Мозайка за щастие.
Няколко парченца за грижата за близките ми. По едно парченце за всичките онея пъти, в които ме е дострашавало, но съм правила крачка. По едно и за онези, в които съм оставала в житейски възли, силни и стегнати, но с търпение и воля съм издърпвала нишката. По едно парченце за всеки спор и позиция, която е трябвало да заема. По едно пъзелче за всяко извинение, което съм дала и получила, за всяка сълза и всяка усмивка, по едно за всяка емоция. По едно ..за всяко трудно решение, по още едно за последиците и отговорността от това решение. По едно парченце за всяка усмивка, сълза и емоция, които съм накарала другите да изживеят, заради мен. Парченца, парченца, парченца...пъзели.
А човек никога не знае каква картина ще сглоби накрая. И има ли значение, щом се е насладил на подреждането и услията му, трудът му не са отишли на вятъра.