За приятелството... Един от често задаваните въпроси в биографията ми от различни познати е „Е, сега вече можеш ли да кажеш, че не вярваш в приятелството?“ Хахахаххаха, което звучи безумно тъпо. На този въпрос е трудно да отговориш честно без да обидиш някого. Първо, защото се задава от чиста доза суета.  Да накараш някого отрекъл се от тази ценност да повярва наново в нея...си е направо като да укротиш дивото.  Аматьори.

Ако все пак отговориш честно после има наранени и сръдни.  И понеже  на никой не му се занимава с излишни драми (макар че някои въпреки това се занимават усилено...при това с чужди лични драми, щото не че си нямат свои, ама с чужди е по-интересно) все пак се принуждавам да дам някакъв уклончив отговор, че не харесвам думата приятелство, че е изпразнена от смисъл и опошлена  и т.н.  С което да не дам всъщност отговор, но да изместя центъра на разговора към някаква обща тема, която ще завърти дискусия, а има ли дискусия вече съм безсмъртна :> Все едно и това всичкото за хора,с които след няколко месеца даже не си говоря.

Както и да е, за тези малки лъжи, отклонявания и увъртане не съжалявам, макар че пак ги мразя. Но когато някой вярва в нещо не му противореча, дори да е адски глупаво ( за моите разбирания). Не сядам да обяснявам теорията си ...защо това всъщност е глупаво. Хората имат нужда да вярват в нещо.  Някои вярват в приятелите, някои вярват в хуманността, някои в световния мир, други в хорската доброта, някои в бог...аз вярвам в чудеса (разбира се и в естествените неща, като семейството ми, себе си, близките ми, преценката си, тяхнхата преценка като коректор на моята, когато е необходимо). И колкото и глупаво да звучи тази вяра, малко хора биха осъзнали някога, какво ми е струвало вярването в нея и колко си е залужавало в същото време. С риск да се повторя...“Можеш да вземеш каквото поискаш, само трябва да си платиш цената“ и с това е така.  Все пак мисля да поспя час-два....