На път, на път, все сме на път. На път за работа, на път за училище, на път за дома, на път към първия си учебен ден, към първата си работа, към първото си натискане на педала на газта, към първото си разочарование...Къде спираме, къде не, често пропускаме важни спирки, важни прекачвания.  Изпускаме разписание или подраняваме, а правилният влак не чака, не чакат и другите пътници. С колко хора сме се разминали по релсите, колко сме зърнали само от прозореца, а колко са седяли до нас и не сме ги опознали. Пътували сме рамо до рамо часове, дни понякога, но и дума не сме си обелили.  О, да освен ония, с които сме се скарали. Колко скандали сме правели във влаковете – за багажа, за мястото, за шума, за облегаклата, за принципа. Сеир да става...

Понякога обаче все пак успяваме да хванем правилния влак, дори и с малко тичане, няма значение, важното е, че сме се качили. А качим ли се на такъв веднъж, не искаме да слизаме, лъжем се, гоним се с кондуктора, само и само да не слизаме. Е, накрая всички слизат..рано или късно. Колкото и да лъжат...

И така, годините си минават, а ние гоним влакове и висим по перони. Малко уморени вече, но ето на поредния перон, строени и чакаме. Подпираме се един на друг, отправили всички взор в посоката на влака. Малко тръпка, малко очакване, малко уплах...Е, хайде, хайде, все някое пътуване ще бъде последно, а и през толкова вече сме минали, толкова километри са минали под краката ни, през погледа ни ..с няколко повече или по-малко!?

Влакът бавно се приближава...