Все си говорим с недовмлъкви, все съм заобикалки, все смелост не ни достига да си кажем нещата, скотско племе.  Не можем да се изправим очи в очи, все зад гърба на другарчето говорим. Защото ни мъчи и гнети отвътре, но не ни стиска да се изправим един срещу  друг.

Кога станахме толкова страхливи, толкова боязливи? Да не би случайно да кажем нещо, където не трябва, да изпуснем някоя дума на грешното място, пред грешния човек.

Все си лицемерничим, всяка втора дума е фалш и игра. Игра...кой ще се продаде и котира по-добре. Но какво продаваме всъщност ? Себе си?

Мда, понякога го наричаме учтивост и тактичност, друг път деликатност. Но истината е, че не ни стиска.

А по-лошото е, че сме отвикнали да чуваме истината. А директността се смята за обида и липса на възпитание. 

Ами хумора?! Какъв  ти хумор! Правим си шеги на гърба на другия, но недай си боже някой да се пошегува с нас. „Грубиянин! Злобен глупак! Как смее?“ Но иначе сме забавни, чаровни, сияещи. Имаме много приятели, ама всичките ги плюем зад гърба им. Но те нали са ни приятели, ще ни простят.  Пък и зер те не ни говорят зад гърба... Ние си знаем! И затова, да не останем по-назад. Пък и ако първи нанесем удар, няма да  изглеждаме глупаци.

Но хайде сега, няма да седнем да тъжим за човешкия род, филантропията и добротата. Учим се кротко да играем. Като не можеш да разбиеш стените, ще ги заобикаляш.