Тъмно, тъмно като в рог, една светлинка се не види от никъде, звук се не чуе, само упоритите капки по перваза на прозореца и вятъра, който огъва клоните на дърветата. Като че земята е спряла да се върти, като че времето е спряло. Да застанеш до прозореца е достатъчно, за да усетиш дъжда по ръцете си, по косата си.  Ще ти стигне ли дъжда, за да се почувстваш жив, ще ти стигне ли да усетиш вятъра по врата си, да настръхнеш целия от този хлад, от тишината, от спокойствието...ще ти стигне ли или ще поискаш още?

Можеш да удавиш душата си в такъв дъжд, всичко можеш да удавиш, мъката, радостта, тъгата, спомените си, бъдещето си..всичко. А теб те е страх, страх те е да се намокриш, страх те е да усетиш студените капки по кожата си. Не би тръгнал в такъв дъжд. Но заради дъжда, той е само оправдание. Не знаеш къде искаш да отидеш, не знаеш дори накъде искаш да тръгнеш, не знаеш какво търсиш, какво искаш. Ще се свиеш пак вкъщи и ще упрекваш дъжда за неволите си, за загубения си ден, за загубените си дни, за загубения си живот. И колкото и да го повтаряш на другите, сам себе си не можеш да убедиш. Винаги ще помниш, че не дъждът е това, което те е спряло.

Защо така те е страх от него. Каквото и да ти донесе той, където и да те отведе, ти можеш да се справиш. Бурите са по-силни от теб, така е. Вятърът може да те спре, може дори да те върне. Но не завинаги, от теб зависи, дали ще се изправиш, дали отново ще вървиш.

Но как да вървиш в тъмнина, как да намериш пътя, как да не паднеш в пропаст?! Създай си светлина, намери си светлина, превърни се в такава, начини хиляди. Ще се спънеш, ще паднеш, ще се удариш, ще те заболи, ще заплачеш, но ти пак можеш да се изправиш, пак можеш да вървиш, дори с обелени колена. Раните зарастват. Единственото, което не може да зарастне е това, което не се е случило. А да живееш, означава да се случват неща. Не си мисли, че като не падаш, като не се нараняваш, като няма борба и съпротива, животът ти върви добре. Ти това живот ли наричаш? Вечно да се криеш в тази дупка и да упрекваш дъжда за несгодите си.

Престани, излез, позволи на този дъжд да те докосне, позволи му да отмие всичко от ума ти, позволи му. Той ще те отведе на нови места, а веднъж извървял пътя, можеш да го намериш обратно..винаги. Дори път да няма, ще създадеш нов и пак ще се върнеш. Но за да има къде да се върнеш, първо трябва да тръгнеш.

Хайде, този дъжд теб зове.