Причината ли? Едната е, че за мен споделянето не води до креативни резултати. Има проблем – решава се. Безсмисленото говорене за проблема, обсъждане, което не води до алтернативи.. е мъчение за душата и ума. Ядосваш се повече, гнетиш се, боли те, блъскаш си главата, плачеш, но все проблемът си съществува. Така че, проблемите, които мога просто решавам. С останалите се уча да живея.
Другата причина е, че ме е страх…че думите няма да успеят за опишат ситуацията, толкова истинска, колкото е.
Така се случи, че днес от дума на дума, разказах на един познат историята за първата ми любов. Малко тъжна, малко сантиментална, малко детска, много чиста и искрена. Но не, защото е детската ми любов, защото пораснахме, защото се променихме. Не, нямахме шанса за това. Смъртта дойде във вечния си образ на неканена гостенка и реши да вземе това, което смяташе, че й се полага.
И сега мисля, че с тези редове се опитвам да изчистя съвестта си пред оня съвет, който ми даде този човек. Да напиша историята. Сега след като знаете края…подробностите вече не са от значение. Ще бъде история като всички други…но с тъжен край.