Хей, Жълт…

Имал ли си дни, в които искаш просто да изчезнеш от лицето на земята за неопределено време.?Дни, в който си тъжен като в ад. Дни, в които всяка дума и жест, всяка нота се заковават в сърцето ти като шип.

Не че животът ми е цвете, не че нямам трудности, не че съм нямала тежки моменти, когато съм се чувствала неуравновесена и тъжна, смугла. Но това е ново за мен. Въпреки приятно сантименталната ми страна смея да твърдя, че съм един доста рационален човек и въпреки емоционалността си, тази рязка минорна нотка в настроението ми, не са обичайни за мен. Това не съм аз.

С годините свикнах да преодолявам болката и тъгата сама. Свикнах да плача, когато съм сама. Да се свия в някое ъгълче на стаята, да затворя очи и да плача с глас, докато хрипове не задавят гърлото ми, докато не ми стане непосилно да дишам, докато почувствам пълно изтощение. Но винаги сама, никой да не чува. Макар че имам рамо, с което мога да разполагам, не го използвам /какво разхищение, а?/. Когато се успокоя, когато легна и се наспя..с  утрото умът ми се избистря, денят ми грейва и намирам лесно сили и път, за да продължа напред и да се справя с трудностите. Но сега…това не помага.  Тъжна съм, Жълт, тъжна като изоставено кученце. Всичко е като омагьосан кръг, в който се въртя и чезна.Търся грешките си, опитвам се да разбера какво не правя както трябва, защо давам всичко от себе си, а нищо не се получава, защо тичам напред, а си оставам на същото място, увита с тръни и с всяко следващо движение, те се впиват все по-силно в мен и ограничават движенията ми.

Не, това не е депресия. Аз не съм човек, който ще изпадне в депресия, колкото и константно зле да е положението. Но не ми олеква, каквото и да правя. Знам, че все пак ще дойдат дни, когато мислите ми ще се избистрят и тази тежест в гърдите, това задушаващо чувство ще се махнат. Но…

Пиша го това сега, защото.. когато те засека вероятно няма да имам сила или смелост да ти кажа, защо ме нямаше напоследък. Вероятно ще те излъжа или просто ще кажа. „Ами, просто не съм влизала.“ Когато едно тъжно чувство отмине, винаги ти се струва някак смешно  и глупаво, когато говориш за него. Ирационално и необосновано. Думите ще изгубят смисъл в ума ми и просто ще го игнорирам.

Знаеш ли, колко време стана откак слушам тази песен? И аз вече не помня, но все още изважда от мен най-тъмните ми настроения. И ще продължа да я слушам, докато това не се промени, докато не мога с олекнало сърце да си тананикам тихо или на ум с нея.