Мина време...

Е, и повече е минавало.
Странно е как в моменти на трудност човек сам се отдърпва от света. Всеки от нас говори на ляво и на дясно как иска да има някой до него, който да го подкрепя и обича, да е с него в трудни моменти. Това е естествено. Но всъщност, когато светът пред теб посивее, който и да е до теб, нищо не може да направи. Сам трябва да се справиш с трудностите. Подкрепата не ти решава проблемите. Не разбутва облаците над небето ти, сам трябва да го направиш.
Или може би аз гледам твърде цинично на нещата. При някои хора може би се получава. Знам ли? Разбира се, че е по-добре да има някой до теб, да има някой, при когото да се прибереш вечер, когото да целунеш сутрин на изпроводяк. Но това не е магически кръг, в който си защитен, винаги може да се разрази буря. Не си абониран за слънчево време.

Мина време...
Не беше толкова много, а като че много промени настъпиха, Загубих част от енергията си, вътрешна и физическа. Загубих слънчевия си светоглед. Сега поне знам, че не е нещо непостижимо, щом веднъж съм го имала, но ми се струва толкова далечно.
Знам точно от какво имам нужда, но постигането му не зависи от мен.

Мина време...
Минаха и сутрините, и вечерите, в който крачех със сълзи на очи. Сега като че ли емоциите ми малко се успокоиха и уравновесиха, но баланс все още липсва.
Не планирах това да звучи толкова мрачно, но такова излезна. Може би е някаква вътрешна нужда за завършеност. Сякаш инстинктивно се опитвам с думи да сложа край на това "минало време", защото ме е страх, че ще продължи по-дълго.

Мина време, да видим още колко ще мине.