Умората се стоварва като коварен удар с камшик по гърба ти, изневиделица. Потискаш мисълта за нея, подлъгваш се със сън и добро ядене. Игнорираш я или направо директно й заявяваш: "Махай се, нямаш работа тук. Някои хора се опитваме да работим."  И тя се маха... за известно време. И напук на наглото ти държание, за да ти покаже, че не ти си този, който определя правилата, се завръща с неподозирана за теб сила, шибва те изнендаващо и докато се опомниш ти нахлузва обратно омразният хомот. Впряга те в неизораната нива, докато накрая не се предадеш ядосан и загубил борбата.
Е, предполагам че няма измъкване. Но нищо. Има време, тя пак ще си иде...