Някои неща просто ти се запечатват в ума. А после години наред те спохождат неочаквано и изплуват в ума ти в моменти, когато най-малко очакваш. Докато накрая останат като избелели фотографии в ума ти. Самотни, изолирани в някое кътче на ума ти, напомняйки за съществуването си, възползвайки се от блуждаещия ти ум.
Може би съм сантиментална днес. Може би заради топлото време. За пръв път от много време насам се прибрах като на разходка, без да бързам, без да се треса от кучи студ, без да се пазя от вятъра. Вечер, която ми позволи да вдигна лице към звездите, да оставя вятъра да се плъзне по мен. Топлина, която изтръгна от мен мелодията на песен. Десет прекрасни минути.
И странно как в такива моменти онези картини изплуват в ума ти - дръзки, сякаш усетили за миг, че си откъснал взор от ежедневните си грижи, от вечното злободневие Напомнят за себе си.

И пак ме подсещат за Веселин Ханчев...


"О, благословени мои спомени.
Всички си отиват.
Вие стойте.
Останете,
за да оживея,
за да мога
пак да се изправя.
Страшно е,
когато вас ви няма."