Две години откак съм тук...
Знаех, че е минало доста време, но това надхвърли очакванията ми. По ирония на съдбата съм изтървала юбилея си с един ден. Както и първия... с около година. :>
Е, не съм най-настървения, остроумен, злободневен или редовен участник на този парад на откровенията.
Не го очаквах. Преполагах, че ще съм загубила интерес много по-отдавна. Имайки предвид  невероятното ми постоянство и усърдие. Е, имала съм и такива периоди.
Всъщност ... момент, в който да не искам да пиша, мисля, че е нямало. Но имаше много такива, когато белият лист просто ме поглъщаше и изплюваше, без да позволи и на една думичка да види бял свят.
Все още водя вътрешна борба със себе си. Имаше ли смисъл времето тук? Успях ли да извлека нещо полезно за себе си, успя ли поне частица от мен да докосне някого поне за секунда? Всъщност второто мисля, че е по-скоро да погали егото ми, макар че е една наистина красива и сантиментална мисъл. От онези хубавите, които не искаш да те напуснат така лесно, които не искаш да убиваш бързо с цинизма си. Но мисля, че е прекалено нахално и самонадеяно, затова ще оставя този монолог във въздуха.
Какво е това извратено чувство, да си даваме равносметка?
Все пак много неща се промениха. Някои от тези постове ...откровено ми се иска да ги изтрия. Но не ми дава сърце. Странно. Досега съм нямала такива скрупули. Нямам поща или кутия със спомени, която да не мога да изхвърля или изчистя в един хубав, слънчев ден, без да ми мигне окото, без да съжалявам. Толкова спомени и история съм изхвърлила...
Не, не мисля, че е от привързаност. Може би още не му е дошло времето на този блог.
Кой знае? Може би наистина много неща са се променили.

Ти си ти...А какво е могло да бъде ,дали е било,а ще бъде ли ..е съвсем друга работа.Не ти е дадено да разбереш обаче " ЗАЩО"...Така че,свиркай си и продължавай...Усмивки ...