Потъвам в мъглата на Балкана, толкова нищожна и ситна. Глупави, злободневни мисли тормозят ума ми. Гоня ги. Унасям се. А сегът усилва виръха си навън. Не искам пътуването да свършва. Не искам колата да спира. От време на време избърсвам замъгления прозорец. Думите на другарите ми в колата се изгубват все повече и повече в ушите ми, самите те стават някак далечни. Единствено музиката кънти ясно в мислите ми. Потъвам все повече във този вихър навин. Околният свят вече е далеч, мислите ми - прочистени, оставане само аз и вихърът. Сълзи замъглят погледа ми, сякаш освободена от всичкия си товар, най-накрая мога да се отпусна и за кратко да дам воля на всички онези сподавени викове.
Гледайки Балкана, осъзнавам колко малка съм, колко глупави са грижите ми, колко глезени са сълзите ми. Осъзнавам простата истина. Харесвам този вихър, защото имам топло и уютно място, където да се прибера, макар и да не е съвсем мое, ще имам благо ядене в чинията си и хляб на масата си, имам близки хора, с които да споделя тези неща. В противен случай бих го ненавиждала...