Поредният ден потъва като котва в морето - плавно и стремглаво надолу. Потъмнява пред очите ми, няма и помен от сутрешната наслада.
Трябва да съм непукист, за да бъде всичко наред. Не мога. Не искам! Не искам да съм такава. Не искам да съм празна отвътре. Но адски ме натъжава да гледам как дните потъват бавно надолу. Да гледам как всичките ми усилия се размиват като прах на вятъра. Да гледам как невъзможността погазва ентусиазма ми безкомпромисно.
Вече не знам как да подходя. Опитах всичко.. търпение, устрем, яд, спокойствие, ритъм, план, хаос, течение, организация... всичко. Но нещата все пак се изплъзват от ръцете ми.
Всеки път, когато така ми се свие сърцето, след като и последната капчица ентусиазъм и желание е изтекла в канала, ми става все по-трудно да стисна зъби, да успокоя ритъма, да се усмихна, да изкарам тон от душата си и да започна с нови сили.
Някой беше казал: "Не е важно колко пъти ще падаш. Важното е после да успееш да е изправиш отново на крака." Но не спомена, че след всяко следващо падане... краката ти натежават все повече и повече.