Пак ме обгръща онази сладка носталгия по отдавна отминали дни. Главата ми се бунтува срещу събралата се умора, а и малко срещу снощното вино. Нищо, кафето ще успокои бунта.
Какво ли щеше да кажеш, ако чуеше за виното: "Много си малка, да пиеш!". И ако седна да споря с теб, че съм вече на ... (на колко по дяволите станах) ..23-24, знам какъв ще бъде отговорът: "Няма значение, малка си.".
Но тези думи винаги са ме карали да се чувствам по-топло. И на петдесет да стана, нямам нищо против да ми кажеш, че съм малка.
Понякога се чудя, защо продължавам да ти пиша. Ти няма да видиш тези редове, сега, нито след години, вероятно никога. Но аз все пак имам нужда да го направя.
Искам поне веднъж, някога... да ти кажа "Благодаря ти.", да видиш, да го прочетеш, да знаеш.
Благодаря ти, че беше там когато трябваше. Благодаря ти, че беше там, когато не трябваше. Благодаря ти за светлината, когато беше тъмно. Благодаря ти радостта, за сълзите, за усмивките, за думите. Банално е, толкова е тривиално и ...като от реклама на бонбони "Мерси".
Ако поне за миг думите ми стоплят сърцето ти...би било прекрасно. Ако още тупти...