Буря. Силна, помитаща, безмилостна. Дъждът шиба неумолимо по прозорците ми, като че иска да ги отнесе с грохот и да нахлуе в дома ми. Излизам да изпуша цигара на терасата, където шумът от бурята е толкова силен, че заглушава мислите ми. Гръмотевиците изпълват сънанието ми. Това може би е единственото време, в което мога да стоя неподвижно, да не мисля, да не правя нищо...без да изпитвам желание дори да преместя умалелия си крак. Бурята винаги е успявала да изпълни цялото ми същество, по начин който ми дава вътрешен покой и уют. Изолира ме от околния свят, от хората, от калта, от дребнавите случки, от големите грижи. Колко пъти ти се е искало да можеш да си дръпнеш шалтера за 5 мин? Бурята е моят шалтер. Единственото, което иска от мен, е да й се отдам напълно, да я оставя да ме помете.
След нея идва тишината - но не онази оглушителна, страшна тишина. Избистряща, възраждаща тишина. Тишина, която ти показва ясно нещата. Тишина, която те спасява от беизходиците, която ти дава размисълът, за който копнееш от толкова време.