Дните ми пак са спокойни. По-спокойни отколкото бих могла и да се надявам. И това пак малко ме плаши.
Всъщност какво значи "спокойни". В работата е лудница, грижите не намалят, разходите и глупостите също, имам куп неща, за които трябва да се подготвям, да чета, да правя. да...
Истината е, че сърцето ми е спокойно. За пръв път от доста време.
За пръв път от много време мога отново да седна спокойно, да изпуша една цигара тихо и да оставя мислите ми да се реят смело и необезпокоявано, без да ме е страх, че лудешки ще рикошират от стена в стена и ще тупкат глухо в неизвестността.
Докога ли ще успея да задържа този мир? И как съумях да го постигна? Пак не запазих вълшебната формула.
Все едно. Крайно време беше. Твърде много месеци минаха, преди отново да се почувствам като бял човек.
Имам цел, имам нещо към което вървя. Кога и как ще стигна до там.. е друг въпрос. Но посока има. Онова безкрайно малоумно лутане в нищото, боксуване на място свърши.