Денят уморено гасне зад хоризонта. Пак пътувам. Вятърът се разбива безмилостно в лицето ми и отмива всички мисли. Обичам тези кратки мигове, когато умът ти се изчиства и остава само идиличният момент на спокойствието и взор отправен в хозиронта.
Музиката, която звучи по радиото, изолира целия свят около мен. Изолира неприятните мисли, някои спомени, някои размисли за бъдещето, изчиства съзнанието ми, оставя място за една единствена мисъл. Позволява на съзнанието ми да отпочине.
Не се налага да мисля за каквото и да било, да внимавам. Оставаме двама - аз и подменящата се картина пред погледа ми.
Човек има нужда от този един час на път за вкъщи. Да се отърси от делника, от напрежението, от психическата умора, от грижите.
Когато стиге пред входната врата е останало само главоболието и физическата умора. А те се лекуват лесно - топла храна, една добра дума или поглед от близък човек, уютната постеля. Веднъж само да стигнеш под завивките, които като щит те предпазват от външния свят, от враждебността.