Бързам, не спирам вървя, сърцето ми се свива от болка при всяка стъпка, но продължавам да вървя. Крачка напред.  Спъвам се в бързината, понякога падам, понякога просто залитам. Нямам време за губене. Бързо се подпирам на дланите си, изправям се и грабвам чантите. И отново бързам. Крачка напред.  Все имам цел пред себе си и като в един от онези досадни сънища, почти я стигам и в момента, в който съм вече на една крачка от нея изведнъж се намирам пак на стотици метри назад. Толкова, че да я виждам, да знам че е там, да знам накъде съм се запътила, но да не мога да стигна. Крачка напред. Последните метри винаги ме обзема онова тръпчиво чувство: „Ще стигна ли този път? Дали няма пак да ме върне обратно? Още малко, почти стигнах, хайде още малко!“ Не си спомням ясно, че преди малко ме е върнало пак в далечината, но някак си знам и без да си го спомням.

И ето пред мен пак се показва заветната цел. Всяка крачка ме приближава. Усещането, че ако протегна ръка и ще я докосна се засилва все повече. Крачка напред. Товарът все повече ми натежава, но ясната мисъл, че скоро стигам ме кара да преглътна болката. „Трай сега! После ще почиваш.“ Крачка напред. Вървя инертно вече. Вървя просто защото краката ми са свикнали да се движат в този ритъм. Спра ли за секунда, няма да продължа. Крачка напред. Стигам. Броени крачки ме делят от целта. Крачка напред. Още една, още една. Крачка. Затварям очи за секунда и когато ги отворя пак съм далече. Но вървя, не съм спряла. Само дето куража ми е намалял.  Очите ми се пълнят със сълзи от яд. Крачка напред.

Защо не стигам? Не го искам достатъчно силно ли? Не бързам достатъчно ли?  Как да го излъжа, за да стигна навреме? Кого? Времето ли да излъжа? Или какво?

Крачка напред.

Краката ми натежават, багажа все повече. Крачка напред. С всяка крачка забравям откъде съм тръгнала, забравям постепенно, че вече почти съм била там. Само смътното усещане, че съм минавала оттук. Крачка напред. Приближавам се лека-полека. Само тревожното чувство, дали ще стигна навреме…изобщо?