Неделя сутрин. Мрачно е, студено и влажно.
Иска ми се сега да си бях в леглото, сгушена под три слоя завивки, които малко ми тежат, но пък е така уютно и топло. Иска ми се да беше една от онези безценни минути, когато умът ти унесен в полусън само ти дава леки индикации, колко всъщност ти е добре. Леко ти е напомнил, че обикновено по това време си станал, обличаш се или вече си навън с ясната мисъл, че те делят часове от желаната почивка и топлина. Но ето днес не е измама. Не те заблуждава. Ти наистина си си в леглото, наистина е топло и комфортно, наистина няма нужда да ставаш. Можеш спокойно да затвориш очи и да оставиш този прекрасен полусън да прелее и спокоен здрав сън.
Отнесох се. Мда, мозъкът ми носи спомен за такива моменти. Все още ясно си спомня какво е усещането и изпитва онази почти наркоманска нужда да изпита пак такъв момент. Но някак си ми е трудно да се излъжа, че студът, който ме е обгърнал не е истински.
Единствената мисъл, която ме кара да се примиря с положението, е че този лек ромон навън ме успокоява.