Знаеш ли, отдавна не съм ти казвала, но ми липсваш. Когато загубиш нещо, усещаш, колко силно си го обичал. Не... не е просто това. Ти ми даде нещо, което никой друг не ми е дал и няма да ми даде. Не знаеш, но ... сте общо двама хората в живота ми, които могат да ми донесат това спокойствие, от което имам нужда. И двамата ви няма. А аз осъзнавам, че съм по-слаба, отколкото си мислех.
Имам толкова хубави мигове с теб, че могат да ме накарат да се усмихна дори през сълзи. Помня как винаги ми се  караше да не си хвърлям фасовете през тарасата. Е, и почти ме научи. Но сега поне ВИНАГИ гледам дали има човек отдолу. Помня как удряше с пуловете по таблата, за да ми натриеш носа. Как сваляше картите и ме биеше на боя само с един белот. Как ми пускаше по една игра дюшеш от време на време, защото си мислеше, че иначе няма да искам да играя с теб... ако все ме биеш. Помня как ми казваше към края на играта "Пиши си някоя точка там, нали затова съм ти дал ти да пишеш. Айде, аз няма да гледам."
Помня как ме "канеше" да играем, когато виждаше, че не съм в настроение. "Хайде, ела тука, ела да те бия няколко игри, да изпушиш една цигара. Хайде, остави го тоя да се цупи. Идвай." И аз идвах, винаги..
Помня как у вас винаги беше отключено. Така след училище можех да се промъквам и да поседя при теб.
После пак се прибирах към вкъщи и по навик вече свивах към вашия блок, но когато започнах да изкачвам стълбите, осъзнавах, че нямам при кого да отида там вече.
Прости ми, че не дойдох. Прости ми, че не ти казах, че те обичам. Прости ми, че не бях там.
Знаеш ли, винаги казвам, че не съжалявам за нищо в живота си. Излъгах. Много бих искала да съм там онзи ден.
Ти няма как да чуеш думите ми вече. Не знам защо правя това. Егоистично, за успокоение на гузната ми съвест.
Отивам да запаля по една цигара.