Стъмни се. И мен като че ли пак не ме свърта. Мисълта за една песен не ми дава мира. Най-вече мисълта, че не мога да си я спомня. Единственото, което помня, е усещането, тръпчивия й привкус, желанието да я слушам пак и пак. Изгубена... като повече неща, до които съм се докосвала. В някой от онези хубави слънчеви дни, когато със замах унищожавам, трия и изхрърлям всичко, което ме издава като личност.
Всъщност сега търсех пак едни стари разкази и бегъл спомен за стихотворения. Изгубени.
Вещи, спомени събрани в един моливник или плик. Дребни неща, които години наред сърце не ми дава да изхвърля при спомена колко дълго време са събирани, откъде или откого са дошли, какво означават. Докато не дойде пак един от онези дни, когато в мен се загнездва едно натрапчиво чувство, че това са стари неща от минали дни. Онова чувство, че човек не трябва да живее в миналото.
Сякаш съм вложила по нещо от себе си, от душата си във всяка една от тези дреболии. Докато не остане нищо. Тогава идва онова чувство, че трябва да се отърва от тези стари крепости на душата, за да започна да градя нови.
Истината е, че няма нужда да го правя. Човешката душа е необятна, не може да бъде изчерпана, както не могат и емоциите. Тях винаги ще ги има... за щастие. Дори да ги отричаме, те са там.
Но все пак обичам този ритуал.