Празнина. Тишина. Безкрайно съществуване в нищото.
Мъгла, толкова гъста, че всяка стъпка е на сляпо. Мъгла, която никога не се разсейва.
Пътят назад - незнаен.
А този напред - няма значение.
Хората наоколо - безразлични.
Чувствата - без стойност.
Идентичността - загубена.
Топлината - невъзможна.

...Това би било, ако нямахме спомени.
Знам, че понякога се случват толкова лоши неща, че ти се иска да ги забравиш завинаги, да ги изтриеш от паметта си...
Ако много те боли от нещо, заради нещо, значи си държал истински на него. Как би могъл да искаш да го забравиш, ако е било толкова важно и скъпо?
Спомените - това сме ние самите. Всеки е такъв, какъвто е, благодарение на тези спомени.
Спомените са уважение към миналото.
Спомените са малките подсказки на бъдещето.
Могат да стоплят сърцето tи, когато си сам, да насълзят очите ти или да разсмеят душата ти.
Дори да са лоши. Те са там, за да ти кажат, че теб те има, че ти си този, който се е справил дотук. Че можеш да се справиш и напред.


Няма спомен, който си струва да забравим.