Вали.
Като малки хлебарки... всеки се е скрил под чадъра си, в ъгъла на спирката, под навеса на будката. Постоянно се чува цъкане с език, недоволство, ругатни..
Отдалечавам се. Бавно. Усилвам музиката. Не искам да ги чувам,  не искам да ги виждам. Да се крият в ъглите си, да не застават на пътя ми.
Искам да чувам само дъжда. Безкрайната тишина и звука на падащите капки.
Искам стихиен вятър и тих ромон да се редуват, както преливат настроенията ми.
Искам да охлади ума ми, да отвее мислите ми, да измие  всяко лошо усещане, всяко малко трънче.
Да остави само спокойствието, тишината и звука на дъжда. Да се усилва, докато не заглуши всичко, докато не се превърне в единственото нещо, което чувам, което виждам, което усещам.
Искам да не бързам, да не отмервам кракчите си според локвите, за да не се намокря. Не. Напротив.
Искам да усетя студенината по лицето си, как бавно се отича по бузите ми.
Не искам да сковавам раменете, да вдигам яката високо, не искам да бягам.
Не, студът няма значение, нито виелицата. Дори ръцете и бузите ми да изтръпнат от тях, няма значение.
Буря искам, да крещя и дъжда да заглуши гласа ми.
Дъжд, да вали искам. Да не спира.