Животът му в крайните квартали далеч не бе лек. Трудно успяваше да си набави храна и подслон, за да се скрие студения зимен вятър. Лятото беше друга работа, сянка се намираше много по-лесно, а и наблизо имаше една вадичка, която му осигуряваше достатъчно хлад, за да може да се примири с изгарящата жега. Трудно го приемаха, ако изобщо можеше да се каже, че го приемаха. Все заобикаляше отдалеч, винаги внимаваше, отваряше си очите на четири. Беше нов, непознат. А вълчото му излъчване се превърна в сериозна преграда по пътя му към приобщаването. Уменията му да комуникира с останалия свят бяха меко казано незадоволителни. В крайна сметка за пореден път се принуди да се свие далеч от глутницата на една крайпътна поляна. Често за подслон му служеха стари кашони или по големи камъни, колкото да има някакъв заслон. "Глутница"...те нямаха идея какво е истинска глутница. Градски чеда. Движеха се заедно нощем, но всеки беше сам за себе си. Понякога, в най-големите студове малко му липсваше топлината от един минал живот. Поклащайки глава бързо се отърсваше от тези мисли.  А студът безмилостно се врязваше в него и сякаш с тъп нож режеше месото до кокал и стържеше.
...Тогава се появи той. Всяка вечер минаваше покрай него и му оставяше нещо за ядене. Знаеше какво мислят останалите за него - особняк, никога не го бяха харесвали. Понякога го виждаше да идва от другата страна, стигаше до същото място, където му оставяше храната и тръгваше обратнмо по пътя. На моменти си позволяваше да си помисли, че идва специално, за да му остави храна. Бързо се отърсваше от тези мисли. Не можеше да си го позволи. Не биваше да е зависим. Но не можеше и да отрече пред себе си, че някои вечери тази храна бе единствената причина още да е жив. Дълго време мина преди да се осмели една вечер да го изчака край пътя. Отдалеч. Любопитство изгаряше ума му. Искаше да го разгледа отблизо. Движеше се силно, уверено към него, със спокойствието на опита. Хищният му поглед плавно беше изместен от топлите пламъчета в очите му, щом видя, че тази вечер има компания.
Все още си спомняше топлата му сигурна ръка. Ръка, която го караше да почувства домашния уют на семейството и сигурността на истинската глутница. Известно време след това се появи и един истински дом. Този човек беше направил за него подслон. Вярно доста недодялано, но беше повече от достатъчно, за да спира камите на ледената вихрушка, която не му позволяваше да заспи нощем,
...Зимата постепенно отмираше и отстъпваше място на поникналата зеленина. Почувствал увереността от това, да си желан, той взе второто най-важно решение в живота си. Да не позволи втора такава студена и гладна зима да го застигне.
...Изминаха няколко години от тази тежка зима. А неговата целеустременост го заведе надалеч. Сега вече не беше онзи слаб, премръзнал вълчак. Беше израстнал силен, решителен, целеустремен. Плахата му и приведена походка бе заменена от горда и благородна осанка. Сега самият той имаше глутница. Беше спечелил уважението на някои и страха на останалите.  Тялото и душата му носеха мъдростта и белезите на много битки. Тъй като той беше различен, никой не знаеше какво да очаква от него. Реакциите му бяха загадка за всички и именно това го правече толкова недостъпен. Храната вече не беше проблем, а студът.... вече бегло си спомняше какво е това.
И все пак една мъничка болка не го оставяше на мира, човъркаше всяко кътче на ума и сърцето му. Чувството, че безвъзвратно беше изгубил нещо, не го напускаше. Споменът за онази зима винаги му припомняше откъде е тръгнал и колко много път е извървял, колко добре се е справил. Но заедно с потръпването студеният вятър му носеше и лекия полъх от топлината на онази ръка, която го чешеше грижовно зад ушите. Разтърси глава. Не биваше да си позволява да бъде сантиментален. Трябвапе да бъде твърд и безкомпромисен. Не бе стигнал до тук с чувства и настроения.
...Една вечер по време на вечерния си оглед в квартала, той забеляза нова установка. В една импровизирана хралупа между храстите на поляната бяха струпани много боклуци, кашони, парцали и бог знае още какво, странно оформящи някакво слабо подобие на заслон. А там сред хилядите боклуци сгушена на кравай  разпознаваше човешка фигура. Един поглед по-отблизо накара кръвта му да се смързне. Онази малка карфица, която години наред човърка съзнанието му, сега придоби размерите на кама и с пълна сила се заби в гърдите му. Въздухът от дробовете му излезна с тихо скимтене. Това беше Неговият човек.
В този единствен миг, той осъзна простата истина. Там на това малко сметище, до това парцаливо подобие на човек беше мястото му. Там беше живота му, единственото място, на което можеше да се почувства цял, сигурен, щастлив, все думи значението на които бе забравил отдавна... обичан.
С припряна младежка стъпка, неотиваща на осанката му, той бързо се приближи към легналата фигура, побутна с муцуна вкочанената от студ ръка, за да я повдигне и се мушна отдолу до него. Вкочаненото тяло не реагира. Скимтейки се молеше топлината му, да върне живота в това безжизнено парче месо, защото в противен случай ...той би бил изгубен....