Последна нощ, а утре ме очаква път (всъщност днес, след няколко часа). Поглеждам през прозореца, дали навън вали. Да, навън вали. Вали очарователно. Тихо, спокойно. Единственото, което разваля магията е фактът, че ще деля задната седалка с една бърборана. Но аз съм добър симулант. Бързо ще ми се "приспи", за да станем сами - аз, пътят и дъжда. Вероятно нахалните ми мисли, ще искат да споделят малката ни сбирка. Но аз ще се моля на дъжда да ги отмие, за да останем насаме. 
Обичам да пътувам. Не просто да отида някъде. Обичам пътя. Обичам тишината в душата ми, когато пътувам сгушена на задната седалка. 
Не спирам сега. За кой ли път аз, признавам пред теб, че не мога да бъда сам. Безброй години. години наред аз не мога да спра своя бяг. 
Лъжа.