Нощта пада и макар че съм уморена цялото ми същество отказва да спи. Гледам големия плюшен мечок срещу мен. Той също ме гледа. Изглежда усмихнат. Но след като не може никога дори за миг да си затвори очите, защото няма с какво... сигурно и той е смъртно уморен. Но не спи. Седи срещу ме и ме наблюдава усмихнат.
Никога не мога да кажа, дали наистина ми се радва или е просто.. защото така са го направили...
Постъпвам лошо с него. Оставям го в другата стая и със седмици, а понякога дори месеци, не го поглеждам. А той седи кротко отатък и ми се усмихва загадъчно с онази негова извивка на устните, която не съм сигурна какво означава.
Лесно е да приема за вярно, каквото ми се иска на мен. Все пак той няма да проговори, нито ще ми каже нещо. Няма да ме опровергае. Но какъв е смисълът да залъгвам себе си с нещо, в което не съм сигурна.
Винаги изпълнява своята задача, когато имам нужда от него. Остава с мен през цялата вечер, не роптае, не мрънка, без значение как го завивам, откривам, изхвърлям от леглото. Мълчи и ми се усмихва.
Мекият плюш гали пръстите ми, главата ми потъва уютно в корема му. Комфортът, от който се нуждая, е осигурен.
Но сигурно е самотен. Отатък. Безкрайни дни на мълчание, самота и забвение. Безкрайни дни, в които никой не се сеща за него, сякаш не съществува.
Затрупан под куп одеала, заринат в разхвърлени дрехи. Седи сам на леглото и ми се усмихва загадъчно, когато влезна в стаята.
Мина толкова време, че дори и да можеше да продума, вероятно бих предпочела да замълчи, защото ме страх какво ще каже. Трудно е да се изправиш пред истината. Колкото повече време минава, толкова по дълбоко се забива трънчето, толкова по-удобна става красивата илюзия на хармонията и спокойствието, толкова по-трудно става да чуеш думите.
Оставям го в другата стая, усмивката му ме пронизва. Затварям вратата. Тишина.