Счупена чаша можеш да залепиш, но не можеш да я направиш нова. Тя винаги ще има своите пукнатини, където лепилото се е разляло, за да ги спои. Винаги ще носи браздите от удара. Ще резонира по-различен начин. Ще препучва светлината по различен начин. След време, ако лепилото не е достатъчно здраво, ще протече пак през същите тези пукнатини.
А спомняш си ли онзи момент, в който чашата стремглаво е полетяла към пода. Ти си протегнал ръка, за да я хванеш, но по-скоро като рефлекс от движението, отколкото от искрена вяра, че ще я хванеш навреме. Мигът точно преди да докосне твърдата повърхност, в който ти леко изтръпваш, стискаш очите или просто мислено прехвърляш очевидния резултат. Но все пак това е само една чаша. Ще си купиш нова.
Същото е и с чувствата. Само че тях...не можеш да си ги купиш. Можеш да опиташ да ги смениш с нови, които да изместят счупените. Но повредата си остава там, назад. Можеш да я игнорираш. Можеш дори да я поправиш, с правилното лепило. Можеш да ги направиш по-силни от преди или по-крехки. Но дори и да са поправени, дори и да са силни, браздите от удара остават. И вечер, когато светът утихне, ще напомнят кротко за себе си. Ще чуваш тихото стържене от триенето там, където са пукнатините.