Мисля си за книгите. Мисля си и за писането. Мисля и за Писането.  Мина доста време, откакто писах тук последно. Написах горните неща, просто защото не исках да започвам с това. Не искам всеки път, когато мине известно време без да публикувам нещо, да го отбелязвам като събитие. Е, за мен наистина е събитие. В моят малък личен свят това е нещо, което си заслужава да се отбележи. Писането - неговото присъствие и отсъствие. И все пак не мога да се сдържа. Трябва да го кажа: "Мина доста време". А и ми се вижда като логичния увод към това, което следва.  Какво правиш, когато се чуеш с някого, с когото не си се чувал отдавна. Казваш му "Здравей, мина доста време. Как си?"  Е, аз няма да ви питам как сте, защото не мисля, че имам някакви верни последователи, които живо се интересуват от това, което пиша. Пък и в крайна сметка обикновено това са някакви малки лични драми, никому непротебни. Освен на главните действащи лица в тях. Не че съм спряла да пиша през тези няколко месеца мълчание. Просто не пиша тук. Мисля, че в живота ми от няколко години насам настъпи един момент, в който писането се превърна в неизменна част от мен. Писане с някого. Писане на лични драми, Писане. Писане и книги.  А мълчанието ми си има и добра причина. Започнах нещо. Нещо голямо. Голямо за моят непостоянен характер. Нещо, което изисква много месеци внимание от моя страна. Толкова голямо, че не знам, дали ще го довърша.  Не мисля, че в живота ми някога не имало нещо толкова ангажиращо от гледна точка на заниманията ми. Когато бях в гимназията, исках да се науча да свиря на пиано. Всичко трая общо две седмици, в които бяахт от училище, за да ходя да свиря в един детски комплекс. Тайно от родителите ми. Тайно, защото бягах от училище. Не, че нямаше да ме запишат на уроци по пиано, но това е твърде ангажиращо. И знаех, че няма да издържа дълго. Знаех, че ще ми писне. Затова тайно. А и така беше по-сладко. Откраднато време за нещо градивно. Добро оправдание за отсъствията ми, когато ме сбарат. И фалшиво успокоение за душата ми, докато лъжа, как е минало днес в училище. След две седмици просто продължих да бягам от училище. Без да ходя на импровизираните си уроци по пиано. Или иначе казано избягах и от тях. Не мисля, че проблемът е в бягането, защото по принцип не съм от хората, които бягат от отговорност. Когато направя беля, си понасям последствията за нея.  Но, виж, непостоянството е друго нещо.  После реших, че ще пея в рок банда. Пях. Този път не тайно. Трудно е да излизаш на сцена в разни училища и по импровизирани празници и да го запазиш в тайна от родителите си. Нали все някъде ще те видят, ще те чуят, ще им кажат. Но и това не продължи дълго. Сега пея просто така. Без ангажиментите на сцената, без уговорките с други хора. Пускам си музика и пея. Понякога без музика. Или със слушалките в метрото. Просто пея. Харесва ми. Но не бих го класифицирала като занимание. Но сега, сега е друго. Започнах нещо голямо спрямо моите разбирания за постоянство. Записала съм си датата, в която го започнах - беше през юни. Това прави четири месеца до тук. Почни пет. И доста часове отдадени на това голямо нещо. Няколко безсънни нощи, които ми костваха неимоверни усилия да държа главата си изправена следващия ден на работа.  Сега вече го карам малко по лежерно, не е като първите дни, когато използвах всяка ценна минута за него.  Но продължавам, макар и с по-малки стъпки. И може би един ден ще го приключа. Кой знае, може да е първото нещо, което действително ще довърша.  А може би и затова продължавам. Защото има ясна цел. Пианото, пеенето.. всичките ми подобни начинания бяха по-абстрактни като понятия.  Все едно. Не искам да анализирам. Страх ме е. Страх ме е, че ако го призная пред себе си, ще загубя интерес. Че ако реша, че най-накрая съм успяла, ще се откажа. Ще загуби магията си. Правя го, докато ми е приятно. Това е сделката. Едва миналия месец си позволих за пръв път да го нарека Голямото нещо.  Не казах на когото. Дори на майка ми. Страх ме е, че ако кажа на някого, после ще се чувствам задължена да го довърша. И пак ще загубя интерес. Или ако загубя интерес преди това, ще трябва да им кажа, че съм го зарязала.  Странно нещо е човешкият мозък. Или по-скоро ...странно нещо е моят мозък. Както и да е. Докато не го довърша, ако го довърша ще си остане просто Голямото нещо  

пъти съм имал нещастието да присъствам на предсмъртни мисли на хората, които ни напускат от този свят, за съжаление. А те са:
-Ех приятелю, всичко е било НАПРАЗНО.
И твоите лутания в животът ти, заедно с голямото нещо е напразно, включително и коментара ми!
Поздрав за откровението ти!

Уау! Това звучи доста вълнуващо. Успех! =]