Зимна идилия. Онази, за която постоянно мечтая. Времето, което цяла година очаквам. Магическият миг, в който пада снегът, истинският голям сняг за годината. Денят, в който е толкова студено, че снегът ще се задържи. И с падането на снежинките, пада и завесата, която ме предпазва от тъжните, несправедливи и лоши черти на тоя живот. Денят и настроението ми изсветляват. А най-лошите драми могат единствено да ме подпалят като факла, именно защото са така контрастни на идилията. Но гаснат толкова бързо, потушени от белотата и мекотата на снега, че скоро след това нямат никакво значение.  Зимна идилия. Дървата в печката горят и съскат, защото са малко влажни. Причината да се боря с тях над един час по обед, преди да я запаля. Липсата на разпалки също не се оказа голям плюс. Завила съм се с одеяло на дивана. Телевизорът върви с класическите за това време на годината блудкави филми. Но е мютнат, защото нямам никакво намерение да ги гледам. Бриджит Джоунс току що разопакова новия си дневник. Честно казано предпочитам "Умирай трудно". Въпреки че ми е втръснал, настойчивостта на телевизиите да го пускат по това време на годината е толкова постоянна, че се е превърнал в част от традицията. Сякаш не е Коледа, ако не изгледам поне една от частите.  Оставям телевизора да върви за фон и се сгушвам на дивана с книга. "Напълно изгубили себе си" далеч не е от книгите, които като цяло бих седнала да чета в последно време, но е достатъчно приятно написана, за да игнорирам жанровите си несъгласия по темата. Оказа се добро решение. Когато главната героиня някъде към стотната страница се събужда с музиката на Скот Джоплин, решавам, че рагтаймът е моята коледна музика тази година. Книжният маратон продължава с "Песен за огън и лед". Нещо което отдавна се каня да започна, а и дебелата книга е друга част от зимната идилия. Книгите, които ти е трудно да четеш на една страна, в леглото подхванати само от една ръка, трябва да сложиш на бедрата си, докато си завит с одеяло в топлата стая и кафето е на едно протягане разстояние.   Тази Коледа беше изпитание, заслужаващо последвалия мир и уют, но това вероятно ще влезне в януарската равносметка за годината, ако в крайна сметка реша да я направя. "Хобит", третата част на филма се оказа приятно попълнение към ваканцията. След като едвам издържах 30 минути от първия филм и при все нежеланието си да гледам останалите части. Да не говорим за абсолютното си негативно отношение към плана да дам 12 лв., за да гледам филм който не искам, в обстоятелства, които не понасям. Фактът, че местата бяха ужасни и фокусът на 3D-то беше кошмарен, допълнително засилваха недоволството ми от несправедливостта, която е един от най-големите ми врагове в живота. В крайна сметка излезнах предоволна от кино салона. Смях се, подсмърчах. Не съм сигурна дали беше толкова заради филма, колкото заради емоционалната ми нестабилност в този момент. Няма и значение. Искрено се радвам, че го гледах.  Зимна идилия. Тези часове, този ден - топлината и уютът, които ме заобикалят сега, си заслужават всичките лайна, които преглътнах. Не е необичайно за мен да се усмихвам без видима причина. Нито да се чувствам добре, дори и когато светът се опитва да се срине върху главата ми. Но идилия като тази, която изпълнява и най-високите ми критерии, е рядкост. Заслужава да остане някъде черно на бяло. Или бяло на черно, както ще бъде в случая.  Дори и тук не липсва доза прагматизъм. Друга част от истината тези думи да видят бял свят е, че забравям твърде често и твърде много неща в живота си. Не искам да забравя това. Не искам споменът да избледнее, да стане прозрачен и един ден просто да изчезне. Все ми се струва, че пиша по-често в лошите си дни. Не искам, когато вървя назад по постовете да откривам само тях.  Зимната идилия е факт, а Коледното чудо тази година се сбъдна.