Като малка бях болнава. Плачех често, заради температура, заради халюцинациите. Нощем се събуждах, жадна и трескава. Молех родителите си за чаша вода, но те минаваха през стаята ми и ме подминаваха, без да ме чуят или забележат. Тогава сядах и плачех. Когато хриповете ми станеха толкова силни и чести, че не можех да дишам, майка се събуждаше. Идваше и ме прегръщаше. Трескава в топлите й ръце, разбирах, че това преди малко не е било истина.  После поотраснах. Станах силна. Здрава. Тогава почти не плачех. Безбройните рани по краката и лактите ми не ме притесняваха. Болката не ме плашеше. Защото всичко си бях направила сама. Никой не ме нараняваше. Израстнала сила, се доверих на хората. Вярвах, че и те са силни като мен. Тогава започнах отново да плача. Плачех, когато ме нараняваха, когато ме обиждаха, когато ми казваха истината. След това научих, че истината си е истина, без значение дали я харесваш или не. Тя просто е там и не се променя. Научих се да я приемам. И вече не ме нараняват.  Тогава започнах да плача, когато аз наранявах останалите. Защото не исках. Но го правех. И разбрах, че когато нараниш някого не само ти си виновен. Другият също участва и също е дал своят дял, за да се стигне тогава.  И спрях да плача, когато наранявам хората.  Сега плача, когато съм сама. Само и единствено. Научих, че никой не може да отнеме болката ти, колкото и да я споделя. Единственото което правиш е да го караш да се чувства тъжен и да плаче с теб.  Безсмислено е.  Но не помня кога за последно плаках, защото съм тъжна. Плача, когато съм бясна. Но и това не трае дълго. Разбивам ръката си в някоя стена, а болката поглъща сълзите. После лъжа, че съм се спънала и непохватно съм паднала криво върху ръката си. Затова е надута и синя, затова е кръвта по кокалчетата. От охлузване. Вярват ми.
Но това не е страшно ръцете зарастват, отоците спадат. Докато вдигаш брадичка и поглеждаш напред, всичко ще зараства.