Днес мислите ми се блъскат хаотично в главата. Когато живееш с някого от години, имаш нужда от време за самия себе си. Време, в което да си сам вкъщи, да си сам със себе си, с мислите си. Таен копнеж по онова приятно усещане, което изпитваш, когато пътуваш в дъждовна нощ. Два дни съм сама и не знам какво да правя с времето си. Сякаш тъпча на едно място. Не ми се излиза, не ми се чете, не ми се спи, не ми се яде, не ми се готви. Пека сладки. Тиквени. Пека, защото знам, че има кой да ги яде. Иначе вероятно щях да подаря тиквата на съседите.  И съм толкова проклето сантиментално настроена цял ден. Слушам стар японски рок и нещо ме души в гърдите. Нещо, различно от кашлицата, която се опитва да разкъса дробовете ми. Мразя тези настроения. Мразя, когато съм неуравновесена, уязвима, лесно ранима. Мразя, когато позволя да се запаля като фитил от нищото, когато очите ми се насълзяват без разрешение. Мразя тези моменти на слабост. А преди две седмици заекът ми умря и аз не пророних и една сълза. Станала съм богиня в това да не показвам чувствата си.  Сега когато съм сама със себе си, мислите ми крещят неконтролируемо. Карат ми се, хокат ме за всички онези мигове, когато съм ги пренебрегвала, когато съм сдържала емоциите си. Забиват се като тръни в сърцето ми, жестоки, безмилостни. Навират в очите ми бялото безжизнено трупче, което остана при ветеринаря, което не погребах...всички онези дребни неща, заради които просто стисках зъби и продължавах напред.  Цял ден в ума ми звучи една песен. Песен от стил, който не е сред любимите ми, на певица, която не ме вълнува. И въпреки това песен, която всеки път си проправя път към мен. Всеки нейн тон хармонира с душата ми, всяка извивка прокъсва стара кръпка в сърцето ми. Избягвам я. Избягвам я цял ден като чума. Не искам да плача. Не искам да се свивам в ъгъла като дете. Не искам ... Но нощта бавно пада в обятията ми примамлива и хладна и аз изписвам думите в търсачката. Първите тонове прозвучават...

Много затрогващо. Поздрави!