Престани! Какво правиш?! Гониш вятъра? Стига глупости вече! Не сме деца...отдавна пораснахме, отдавна аз не съм онова момиченце, а от твоята момчешка усмивка не остана много. Да, бяха хубави времена...чудни дни. Есен, зима...имаше ли значение, колко е студено навън, вкочанявах се на онази пейка, но не исках да се прибирам. А ти винаги си бил толкова топъл, с онази пухена риза...дори в най-големия студ, като че минусови температури за теб нямаше.

Знаеш ли, от теб само музиката ми остана. Тя и вихърът, който носеше с нея, цялото ти съществувание в нея. Детската ти усмивка, детското ти държание, които винаги са изглеждали толкова странно на мъжкарското ти излъчване.

Гневът ти, като лятна буря...силен и кратък. Никога не си можел да се сърдиш дълго.

Светогледът ти...онази странна призма, през която пречупваш всичко. Дори най-грозните неща, в които виждаш красота и грация. Доверчивостта ти, наивността ти, детски чистата ти искреност, асоциациите ти...

Онази вечна налудничавост за конспирации, глупавият начин, по който винаги се подценяваш, въображението ти...

Но, моля те, спри да гониш вятъра...потърси накрая нещо реално, хвани се за него, дръж го, не го изпускай! Не си дете вече, спри да вярваш в приказки, спри да вярваш в образи, които сам си градиш.

Този свят никога няма да те разбере, никога няма да проникне под черупката, няма да види другото, никога няма да заслужи чистотата ти, ще те лъже, ще те мами, доакто ти ще продължаваш да играеш честно. Понякога се надявам наистина да порастнеш, но дълбоко в себе си..просто се надявам, че няма да изгубиш магията си, че няма да изгубиш себе си, колкото и да те боли, колкото и да те нараняват.

Сега като се замисля...май са ми останали повече неща от едната музика. Но тя, именно тя ще бъде тази, която винаги ще връща спомените ми към теб. И нека, те са само спомени в крайна сметка, такива и ще си останат.