Хей, Жълт, разказвала ли съм ти за ...

Anathema – Fragile Dreams?

Това беше началото. С тази песен се научих за пръв път, как не просто да слушам и оценявам музиката, но как да я Чувам, как да я пускам да минава през мен, как да й дам свободата да ме докосне. Разбира се, както сам се досещаш, не се събудих просто една сутрин с идеята, че трябва да се науча да чувам музиката. Не. Той беше първият човек, дал ми песен някога. Особняк, избухлив, често груб, но знаеше как да вижда вътрешната красота на нещата. Рядко показваше тази си страна, но когато го правеше, беше толкова внезапно, че винаги ти оставя ярък спомен. Бях малка, а той винаги ми говореше едни ужасни глупости, които ме караха да се изчервявам. Макар да ги говореше на шега. Игра. Ядосвах му се, но и се смеех на равно с това. След един от многото избухливи моменти каза: „Ти си страшно мила. Не знам как търпиш всичките ми изблици и глупости, как търпиш думите ми, как не си ми теглила майните още, как още ми говориш, как просто се усмихваш и казваш:“Няма нищо“ . Искам да ти дам една песен.“/прости ми за неточния цитат, минаха много години от тогава/. Аз нетърпелива като дете, което очаква чака с нетърпение да разопакова подаръка си, припряно го попитай,коя е песента. Тогава той ми постави условие. Да отделя  5 минути от живота си, 5 минути, в които да оставя заобикалящият ме свят, да изчистя мислите си, да се абстрахирам от всичко около мен и да я чуя.

„Дай ми я.“ Тогава не беше толкова модерно да се слушат клипове в youtube. Все още си пращахме файловете. Изчистих уинампа и я пуснах. Затворих очи. А сърцето и мисълта ми следваха всеки тон на музиката. За пръв път изпитах такава наслада от музика.  Помня ясно тъгата, която ме обзе, докато я слушах. Надигащото се чувство на бунт, което мелодията ми диктуваше. Усещането за борба, която ще водя винаги. Битка, която знам, че няма да спечеля, но която няма да се откажа да водя до самия край.